Велислава Дърева

Текстът е препечатан от в. "Култура"


Има свобода на печата, няма свобода на словото. Няма независим вестник, няма независимо радио, няма независима телевизия. И не е имало. Пише го във всеки учебник по журналистика. Който чел - чел.

За човек, който не е чел, това звучи нахално, неблагодарно и черногледо. Но е така. Колкото и да не ни харесва. Този христоматиен факт улучва право в сърцето нашето единствено постижение за 14 години. Като общество. И удря с опакото на ръката нашата илюзия. Като гилдия.

Свобода на печата има дотолкова, доколкото всеки Биг Бос, снабден с пари, власт и влияние, може да стане горд притежател на вестник, радио или телевизия. Или на всичко едновременно. Свобода на словото има дотолкова, доколкото всеки журналист разширява територията на свободата, като я отвоюва всеки ден. От същия Биг Бос, от неговите интереси, от неговите зависимости.

От какво зависи човекът с парите?

1. От своите пари. От тяхното количество. От тяхното качество - от тяхната биография, от начина, по който са възникнали, и от извора, из който са избликнали. От това дали имат нужда от пране, гладене, парфюмиране и изобщо - от хигиенизиране. От вродения инстинкт на парите да се размножават.

2. От неговите отношения с управляващите. Предишните. (На които е плащал, за да дойдат на власт, а после е платил, за да паднат от власт.) Сегашните. (От които чака отплата за това, че ги е докарал на власт, които рекетира със заплахата, че ще ги свали от власт, и на които организира всякакви активни мероприятия с активната роля на своята медийна империя.) Бъдещите. (На които е готов да плаща, за да дойдат на власт, стига да ги знае кои са точно и да се ориентира навреме.)

От размяната на взаимна благоволителност и покровителство, на изгода и изнудване, зависи всичко: Спокойствието на властта. И парите на Биг Бос - вкусни сделки, изгодни държавни поръчки, лицензи, контрабанда. Във и извън страната. Докато интересът е взаимен, изданието е официоз. Когато интересът на Биг Бос настъпи властта по нейния интерес или обратно, за 24 часа изданието мутира в опозиционно, революционизира се и поема курс на въоръжена борба срещу правителството.

3. От неговите отношения с правосъдието. С хората на закона. Със самия закон. Това му гарантира закрила, безнаказаност, неподсъдност и всепозволеност.

4. От амбицията му да подчини и манипулира една (всяка!) партия чрез своята медийна империя. Защото маскира своите бизнесинтереси като политически възгледи. И постига своите политически амбиции със силата на парите.

5. От неговите отношения с други Биг Босове. От пъстрата палитра на приятелските кръгове, в които влизат разноцветни политици, магистрати и добре облечени бизнесмени. Колкото по-пъстро - толкова по-всеобхватно.

6. От мястото му в светлия бизнес. И в тъмния. Особено в него!

7. От мястото му в явната власт. И в тайната. Особено в нея!

Най-циничното е, че Биг Бос непрекъснато изисква от нас да му съчувстваме. И да му "влизаме в положението". Ние! В неговото "положение"!

Всички тези зависимости се стоварват като железобетонна плоча върху всяка редакция и върху всеки журналист. Няма редакция, която да не е затисната и смазана от тази плоча. Няма редакция, която да не изпада циклично в шизофренно раздвоение на своята колективна личност поради бясната скорост, с която интересите на Биг Боса сменят своята посока и направление, врагове и приятели.

От какво зависят журналистите?
От всичко това.

От неписания (а защо не и писан!) ферман със забрани: забранени за докосване теми (вкл. информационно), забранени за интервюиране лица, забранени за публикуване лица, забранени за критикуване лица (от прононсирани бандити до български и чужди политици), забранени за споменаване лица.

Журналистите зависят от благоволението и благоразположението на Биг Боса. От всяка негова дума и телодвижение. От полъха на неговите капризи. От повея на неговите желания. От писъка на неговите прищевки. От крясъка на неговите мании и маниакалности. От трясъка на неговите страсти и пристрастрия. От амплитудата на неговата мнителност и подозрителност. От неговото здраве - физическо и душевно. От неговите истерии. От неговата история. От неговите грехове, комплекси и кошмари. От неговите сънища. От виното, което е пил снощи. От профила на неговите сексуални особености. От това дали се е събудил в своя замък при своята кифлоподобна благоверна; или в гиздавото мезонетче, което е подарил на официалната си любовница; или в квартирата на поредната невръстна репортерка, към която питае бистри бащински чувства. От любовта му към славата. От страстта му към показност и помпозност. От жаждата му за обществено признание. От потребността да бъде хвален, ухажван, възславян, ласкан, приласкаван и награждаван. От неговия егоизъм и болезнен егоцентризъм. От неговата самовлюбеност, самолюбуване и себеобожествяване. От неговата лична митология и патология. От неговото лицемерие и фалшиво приятелство. От способността му да смаже този, когото довчера е прегръщал и хвалел, и който е имал глупостта да си помисли, че Биг Бос му е приятел. От страха да не бъде дискредитиран в очите на тези, от които зависи. От паниката да не бъде низвергнат от висшето общество, където е попаднал като всички нему подобни - случайно и противоестествено. От ужаса да не бъде гръмнат в дружеска престрелка между добре облечени бизнесмени - негови партньори, конкуренти и събандити. От неговия нагон да подчинява всичко и всеки. От неговия диктаторски, авторитарен, тоталитарен, тираничен, феодален, робовладелски нрав, който е възглед за живота.
От неговата абсолютна убеденост, че щом има парите, има всичко. Че всичко знае, всичко може и всичко разбира. Че всяка глупост, изречена от него, е свещена истина, и всяка мерзост, извършена от него, е божествен и неоспорим акт на премъдростта.

От неговото Символ верую: Който плаща, той поръчва музиката.

Една отблъскваща кръчмарска максима, която всекидневно произвежда кръчмарски манталитет. Ако този, който поръчва музиката, разбира от музика - добре. Но в 90 % от случаите не разбира нищо. Поради което с еднакъв успех може да превърне Народната опера в чалгаджийско сборище, а всяка уважавана медиа - в изтривалка. Защото не "Турандот" пълни салона, а фалцетът на Азис. Защото не позицията, не принципите, не истината вдигат тиража. А позата, поръчката и интригата.

Със самочувствието на поръчител и благодетел Биг Бос изисква от журналиста днес да пише обратното на това, което е писал вчера, а утре да пише обратно на това, което пише днес. Понеже така повеляват върховните интереси на Биг Бос. За него в това няма нищо неестествено и недопустимо. Нищо неморално и осъдително.

Така Биг Бос извършва най-малко 3 престъпления:

1. Демонстрира своето абсолютно презрение към читателите, зрителите и слушателите.

2. Съсипва името и авторитета на един уважаван вестник, радио или телевизия. Уважавани заради тяхната позиция. Зачерква, унижава и подменя тяхната позиция със своя интерес. И от обществен фактор и граждански субект ги превръща в антипод, в отрицание на самите себе си.

3. Демонстрира своето абсолютно презрение, нетърпимост и непоносимост към журналистите.

Журналистът не е човек. А неодушевен предмет, чип, движима собственост, говорящ инвентар, наемник, крепостен, роб. Който прави капачки за буркани в неговия персонален медиен цех само защото Биг Бос е благоволил да го допусне там. Вярва, че е купил душата на журналиста. И не разумява, че срещу парите си получава нещо, което не се мери с пари. Легитимност и обществен авторитет. Получава ги благодарение на журналистическия труд, име и авторитет. За него тази мисъл е точно толкова кощунствена, колкото Вазовото "богатий с парите, учений с умът".

По негово дълбинно убеждение журналистът няма право на никаква позиция, още по-малко - гражданска. Няма право да пише и говори това, което мисли. Няма право да мисли изобщо. Особено обратното на личния интерес на Биг Бос. И всеки журналист, който си позволява нахалството да има гражданска позиция, е един неблагодарник, наглец и хрантутник, който яде скъпоценния хляб на Биг Бос.

Една личност изпълва Биг Бос с най-искрено и чистосърдечно възмущение - журналистът, който има таланта да бъде гражданин и таланта да бъде свободен. И който стои зад всяка своя дума с целия си живот.

Неговият идеал е журналистическият евнух. Ама и за евнух се иска дарбица, талантец някакъв - то е умението тъй да се сгънеш на четири, та ръцете ти да се влачат по земята, пък да зацвилиш раболепно с възторжен гласец: "Да, Шефе! Их, Шефе! Ау, Шефе!".

Биг Бос изпитва ужас от свободния човек. И презира тоя духовен и всякакъв евнух, тоя вдъхновен изпълнител на всяка поръчка и всеки каприз. И както го презира, тъй го възнаграждава, въздига и позлатява, дарява го с власт, почести и охолство. И ако перифразираме Йосиф Хербст, ще получим следното: "Чудят се на охолния журналист. Никой не се съмнява в охолството му, но всеки се съмнява в журналистиката му".

Така Биг Бос превръща журналиста в кръчмарска певачка, която изпълнява капризите на оня, дето й е пъхнал 5 лева в пазвата. Неговото изискване към журналистите е просто - да защитават неговите интереси със своите имена. Нали за това им плаща! Той със своето име не подписва никаква позиция.

Така превръща журналиста в най-беззащитния човек. Парадоксален, но прескръбен факт. За свободния журналист защита няма. Той просто бива изритан като мръсен пес. Не защото е сгазил лехата с еднопартийния лук (както беше), а защото е докачил Биг Бос на интерес, мания или патология, на минало, мнителност или самолюбие. И защото е закачил някой от неговите явни и тайни финансови и властови източници. И винаги идва оня момент, в който журналистът открива, че където и да мръдне, все ще настъпи Биг Бос или неговите близки и приближени министри, магистрати и мутри. Защото всяка пора на обществото е затъкната и затапена от безграничните амбиции и безграничната алчност на Биг Бос и компания.

Така превръща вестника в пералня, радиото - в химическо чистене, телевизията - в инструмент на своя личен каприз, на своите лични амбиции, на своето лично богатеене. Капризи, амбиции и богатеене, които обикновено нямат нищо общо с интереса на държавата. А тъкмо обратното. Защото Биг Бос превръща медиите и журналистите в поданици, биячи и фаворитки на онази паралелна държава, която наричаме мафия.

Ама това е цензура! - ще викнете възмутени. Да. Това е портретът на новата цензура. Този портрет е абсолютно забранен. Забранен за написване, забранен за публикуване, забранен за изричане, забранен за помисляне. В сравнение с новата цензура тоталитарните нрави изглеждат чисти, ясни и дори романтични. Новата цензура е не просто партийна. Не просто номенклатурна. Не просто политическа. Не просто властническа. Не е само диктат на парите, диктатура на интереса, гилотина на олигархията или вонята на кръв, идваща от подземния свят. Тя е всичко това. Едновременно. Един коварен конгломерат, подгизнал от власт, пари и кръв, концентрирал могъществото на една нова номенклатура, на една нова каста.

Затова, като отворите един вестник, като погледнете една телевизия, като се заслушате в едно радио, веднага ще забележите как зад една сензация, зад един гневно мазен глас, зад свирепото лице на един журналистически евнух наднича муцуната на оня, дето поръчва музиката. И веднага ще разберете кой точно е поръчал музиката и с каква цел. Муцуната на новата цензура.

Новата цензура отнема гласа на обществото, заробва съвестта на обществото, загробва духа на обществото. И ги подменя със себе си. Новата цензура убива обществото на клетъчно, на генетично равнище. Защото го обезкуражава.

Разяжда го. И го развращава.

Абе това Дъревото не го ли усети още по веремето на Лукчо?