Българската журналистика или

Сънят на будителите

Велислава Дърева

Спи българската журналистика. Спи и сънува блажени сънища, преизпълнени с писмовни подвизи и словесни херойства, с пищни триумфи и горди победи. Спи и сънува несвършващи тържествени дефилета сред смирените погледи на отбраните и благодарните сълзи на силните. И чува в съня си звънките тромпети на славата и сладостните цимбали на целокупната любов народна.

Спи българската журналистика. Която по своето рождение е държава на духа, на просвещението и на свободата, а от тях по-велика сила няма. И се вижда като оная Пета велика сила, дето Напеолеон поставяше редом с Англия, Франция, Русия и Австро-Унгария и пред която Бонапартът трепереше повече, отколкото пред зяпналите уста на сто хиляди топове. И докато потърква розова бузка о възглавето, чува изтънелият императорски гласец: "Двама български журналисти са по-опасни от цяла армия". Обаче треперещият гласец не изрича ни едно име и всеки си вика "За мен ще да е!".   

Спи българската журналистика. Която по своето рождение е орисана да бъде опозиция на всяка власт. И се вижда връз трона на най-жадуваната власт - Четвъртата. Насъне журналистиката е всевластна, неподвластна и недосегаема. И докато лениво се преобръща от едната кълка на другата, сънува как нежното нейно краче в златно чехълче е застъпило решително и безкомпромисно одебеления врат на онзи триглав змей, на онзи троен парламентарно-правителствено-съдебен съюз. За чест и слава на нашата спяща хубостница и за назидание на всичкия политически силаж.

Спи българската журналистика. И докато сластно се изтяга в чаршафите на властта, сънува как благосклонно възцарява управници и как дръзко ги смъква от техните престоли. И докато живописно се търкаля в копринената постеля на парите, сънува как не се купува, нито продава и как храбро пляска през грабливите ръчички разбогателите си благодетели.

Спи българската журналистика.

Спят куртизанките на всички режими, спят метресите на всяка власт, спят професионалните клакьори и шутове, спят рицарите на сладката клюкевина и на отровната клевета, спят кавалерите (и дамите) на Ордена на Пантофа. Спят примадоните на посредствеността, спят фаворитките на сделката, спят корифеите на доноса, спят жреците на активните мероприятия, спят жриците на платената обществена любов, респективно - омраза (зависи кой за какво си дава парите).

Спят страшилищата за всяко току-що умряло куче, което до вчера са величали като лъв - от едното простодушие, наивност и вяра в доброто според техните чистосърдечни самопризнания. (Бедният довчерашен лъв, пред когото дръзновени писалконосци лежаха като килимчета, кършеха възторжени пръстенца, викаха "Ах, Жанчо, ох, Ванчо! Ах, Ваше Величество, ох, Ваше Величество!", а всъщност се изпотрепваха кой пръв да докопа златната ливрея на най-знатна и скъпо платена прислуга! Когато журналистът от едната чистосърдечност заблуждава своите читатели, най-добре ще е да се отдаде на интервюта с известни особи по интимни въпроси. Когато заблуждава читателите си пресметнато и за тяхна сметка, най-добре ще е да не мърси журналистиката.)

Спят Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина, спи техният издател и главен редактор, който и насън варди безценните си мускали, прави избори, удря се в косматата гръд и реве страховито "Вестникар, вестникар!", а Вазов отвръща - "Жаба да бех видял, нямаше да ма е толкоз гнус".

 Спят. И сънуват златен дъжд от "пулицъри" и "оскари". И нищо не може да смути безгрижното тяхно блаженство. Нищо. Още по-малко - злощастието на народа, потънал в глухо и страшно мълчание.

И само отвреме навреме ужасни кошмари тревожат техните сладки съновидения. В такива моменти, от мрачините на историята, от дълбините на времето, изплуват едни свъсени сенки, развели брада и знаме, препасали перо и сабя.

"Да търгуваш с мисълта и словото е по-срамно, отколкото да търгуваш с тялото си. Бездарните писатели, неспособните вестникари, безглавите публицисти са морални убийци. Нашите вестници се издават не за полза на народът и не за увеличение на народното знание, а за да си имаме и ние вестници. Журналистиката е такова едно поле, което търпи всякакви боклуци", казва тъжно Любен Каравелов.

И огненият поглед на Ботев изгаря вестникарските врабци и цанцугери, цялото войнство от мудрословеснейши гъски и мусикословеснейши патки, които щъкат надменно из бунището на българската обществена словесност, обрасло в пищен духовен зеленчук, политически бурени и журналистически билки. И си въобразяват, че са водители и будители на народа.

 Спи българската журналистика. Родена като държава на гражданите, когато българите все още са били роби. Спи българската журналистика. Спи най-първият и най-истинският български парламент, похитен от онези, които си въобразяват, че те са българската журналистика. Които презират гражданската позиция, позорят свободата на словото и ненавиждат нейния близнак - словото на свободата.

Които подменят свободата на словото със собствения си интерес и затова пищят, щом ги настъпиш по интереса. Те и не подозират, че за да има свобода на словото, трябва да има свобода на мисълта, а за да има свобода на мисълта, трябва да има мисъл.

Които ката ден благодарят на Господа, дето ги е дарил с толкоз пластичен морал и с толкоз гъвкав гръбнак, че когато правят поредния рязък завой, неизменно се любуват на собствените си задници.

Които се самооблъщават, че те са четвъртата власт, а българската журналистика направиха роб и слуга, заложник и наемник на петата власт. На оная тайна, невидима власт, на оня мутант, забъркан от кръвосмешението между парите и политиката.

Които превърнаха българската журналистика в нейното отрицание и в свое подобие, изтръгнаха гласа на камбаната и я продадоха на вторични суровини. И настъпи тишина и безгласие.

Тихо!

Будителите спят.

вестник "Дума", 1 ноември 2002 г.